Балканите винаги са били традиционно считани за твърде сложни и следователно не по-малко експлозивни краища на Европа. Етническите, политическите и икономическите противоречия все още не са решени. Преди малко повече от 100 години, когато политическата картина не само на Балканите, но и в останалата част на Европа беше малко по-различна, именно в този регион се разразиха две войни, които станаха осезаеми предвестници на по-голям конфликт.
Контекст на конфликта: какво е довело до него?
Корените на балканските войни не трябва да се търсят дори в турското робство на балканските народи, а по-рано. Така противоречията между народите се наблюдават тук по времето на Византия, когато на Балканите съществуват такива силни държави като България и Сърбия. Османското нашествие по определен начин обединило балканските славяни с турците, които почти пет века ставали главни врагове на балканските славяни.
След издигането на балканския национализъм през XIX век от разорилата Османска империя, Гърция, Сърбия, Черна гора и България обявиха независимост, която стана нейната опонент. Това обаче не означава, че всички противоречия на Балканите са решени. Напротив, на Балканския полуостров все още имаше много земи, за които претендираха новите държави. Това обстоятелство направи конфликта между Османската империя и бившите й притежания почти неизбежен.
В същото време големите европейски сили също се интересуваха от отслабването на Османската империя. Русия, Италия, Австро-Унгария и Франция имаха възгледи за редица територии в Турция и търсеха, отслабвайки я с чужди ръце, да се присъединят към тези територии. Така през 1908 г. Австро-Унгария успява да анексира Босна, която преди е принадлежала на Османската империя, а Италия през 1911 г. нахлува в Либия. По този начин моментът за освобождение на славянските земи от османско владичество е почти зрял.
Русия изигра важна роля за формирането на антитурския съюз. С нейна помощ през март 1912 г. е сключен съюз между Сърбия и България, към който скоро се присъединяват Гърция и Черна гора. Въпреки че имаше редица противоречия между страните от Балканския съюз, Турция беше основният противник, който обедини тези страни.
Турското правителство разбира, че съюзът между славянските държави на Балканите ще бъде насочен предимно срещу Османската империя. Във връзка с това през есента на 1912 г. в балканската част на страната започнаха военни подготовки, които, между другото, бяха много забавени. Плановете на Турция предвиждат пораженията на опонентите по части: първоначално се планира да се победят България, след това Сърбия, а след това - Черна гора и Гърция. За тази цел турските войски на Балканския полуостров бяха обединени в две армии: Западна, разположена в Албания и Македония, и Източна, предназначена да задържи Тракия и Истанбул. Общо турските войски възлизат на около 450 хиляди души и 900 оръдия.
На свой ред съюзниците съсредоточиха силите си на границите на Османската империя. Планирано е да се удари едновременно, така че османската отбрана да се разпадне и страната да претърпи смазващо поражение. В този случай войната трябваше да продължи не повече от месец. Общо броят на съюзническите войски е приблизително 630 000 с 1 500 оръжия. Превъзходството беше очевидно на страната на антиосманските сили.
Войната стана факт (октомври 1912 г.)
Организираната едновременна стачка обаче беше предотвратена от преждевременната атака на Черна гора. Така черногорските войски, концентрирани на границата, от първите дни на октомври, бяха привлечени в местни сблъсъци с турската армия. До 8 октомври тези сблъсъци предсказуемо се превърнаха в пълномащабна война, което беше потвърдено в доклад до турското външно министерство, който обяви началото на войната между Черна гора и Османската империя.
Черногорската армия започна офанзива в южна посока с цел да завземе територията на Албания, която страната твърди. И тази офанзива постигна известен успех: след 10 дни войските напредваха с 25-30 километра, причинявайки сериозни загуби на турската армия.
На 18 октомври 1912 г. Сърбия и България обявиха война на Османската империя. На 19 октомври към тях се присъедини Гърция. Така започна Първата Балканска война.
Българските войски незабавно се втурнаха към брега на Егейско море, за да завземат част от Тракия, населена главно от българи, и да прекъснат комуникацията между източните и западно-турските войски. Пред българската армия имаше войски, които не бяха напълно мобилизирани и не успяха да вземат полеви укрепления. Тези обстоятелства изиграха значителна роля за българите. В резултат на това, на четвъртия ден след обявяването на войната (23 октомври), българските войски успяха да блокират Едирне и се приближиха до град Киркларели (Източна Тракия). По този начин имаше заплаха директно до столицата на Османската империя - Истанбул.
Междувременно сръбските и черногорските войски се обединиха в консолидирана група и започнаха офанзива в южна Сърбия и Македония. На 21 октомври 1912 г. единици на 1-ва армия на Сърбия се приближиха до град Куманово и се готвеха да я заловят. Но имаше и големи османски сили от Западната армия. Приблизително 180 хиляди турци се противопоставиха на 120 хиляди сърби, към които по-късно се присъединиха още 40 хиляди войници. От сръбските войски 2-ра армия напредва като подкрепления от региона на Прищина.
Турците нападнаха на 23 октомври. Ежедневната им атака, макар и постигнала известен успех, не успяла да свали сръбските войски. Допълнителни затруднения бяха предизвикани от мъгливо време, което предотврати ефективното използване на артилерия. Само през нощта, когато мъглата се изчисти, артилерията бе вкарана в битка. В този случай, сърбите толкова успешно контраатакуваха, че резултатите от дневните атаки на турците бяха по същество отрицани.
На следващия ден сръбските сили започнаха нападение. Турците бяха напълно неподготвени за това, което реши резултата от битката. В резултат на това турските войски започнаха да се оттеглят дълбоко в Македония, губейки по-голямата част от артилерията си. Разгромът на османските войски в Кумановската битка отвори пътя за сърбите и техните съюзници към Македония, Албания и Епир.
Избухна войната (октомври-ноември 1912 г.)
Междувременно войските на 1-ва и 3-та български войски получиха задачата да завземат град Киркларели (или Лозенград). След като усвоили този град, българите можели да отрежат от метрополията западно-турската армия и значително да опростят задачата на съюзниците да овладеят турските територии в Западните Балкани.
Османската команда има големи надежди за отбраната на Къркларели. Германският гарнизон бе инспектиран от германския генерал фон дер Голц, който даде много оптимистични прогнози за отбраната. Самите турски войски обаче не бяха достатъчно подготвени и моралът им караше да искат нещо по-добро.
В резултат на битката под стените на града, българските войски с умела маневра успяха да отрежат основната част от турските войски от града и да влязат в почти празния град на 24 октомври 1912 година. Това поражение сериозно деморализира не само войските, но и правителството на Османската империя. На свой ред, в България победата в Лозенград предизвика голям патриотичен възход. След упорити битки, българските войски се приближили до Чаталджинската защитна линия на турците, където спряли.
Източните турци след поражението в Куманово започнаха да се оттеглят първо в Скопие, а след това в град Битоля. Тук обаче турските войски бяха заловени от сърбите и последва кървава битка. В резултат на това турската западна армия бе унищожена в началото на ноември 1912 г. от съвместните усилия на сръбските и българските войски.
По това време гръцките войски, които започнаха активни военни действия на 18 октомври, успяха да превземат град Солун и се приближиха до южна Македония. В същото време гръцкият флот бе белязан от няколко победи над османската флота, което също повиши духа на балканския съюз.
След разрушаването на западните и източните турски войски, решаващият фронт на Първата балканска война беше направление Чаталджински. Тук, от началото до средата на ноември, българските войски правят редица неуспешни опити да пробият турската отбрана, но не успяват. Ситуацията е в застой.
Мирните преговори или необходимата почивка? (Ноември 1912 г. - май 1913 г.)
През ноември 1912 г., на фронтовете на Първата Балканска война, се развива ситуация, при която примирието е просто неизбежно. Войските на Балканския съюз бяха затънали в обсадата на редица османски крепости, а османските войски практически нямали сили за активни операции. Имаше и заплаха от намеса в конфликта на Австро-Унгария, която преследваше своите интереси на Балканите.
Така още през ноември престанаха военните действия почти по цялата линия на фронта, а на 26 декември в Лондон започнаха мирните преговори. Тези преговори бяха доста трудни, главно поради нежеланието на Турция да понесе тежки териториални загуби. В същото време политическото напрежение само нарасна в самата Турция, което доведе до преврат на 23 януари 1913 г., когато младите турци поеха властта в страната, движение, което се стремеше да си възвърне предишния престиж и власт на Османската империя. В резултат на този преврат Османската империя престана да участва в мирните преговори, а борбата за Първата балканска война се възобновява в 19 ч. На 3 февруари 1913 г.
След това османските войски, които са имали време да се концентрират в района на Чаталджи (посока Истанбул) по време на примирието, започнаха офанзива срещу българските войски. Но гъстотата на войските тук беше голяма, а опитът да се пробият беше сведен до позиционни битки, затънал в които турската армия била победена.
През март 1913 г. българските войски, изчерпали турците, обсадили в Одрин, внезапно започнали да превземат крепостта. Турските войници бяха изненадани, което реши резултата от нападението. 13 март България завзе Адрианопол.
Едновременно със събитията в източните Балкани обсадата на Шкодра продължила от черногорските войски. Градът бил обсаден в самото начало на войната, но благодарение на упоритата защита на турците продължил да се задържа. До пролетта османският гарнизон на Шкодра вече беше изчерпан достатъчно, че новият му командир Ессад паша (предишният, Хусейн Риза паша, бил убит) започнал преговори за предаване на крепостта на черногорците. Резултатът от тези преговори бе окупацията на град Шкодра от Черна гора на 23 април 1913 г.
Краят на войната или на първия акт? (Май-юни 1913 г.)
От началото на май на фронта наистина пристигна затишие, което беше използвано за възобновяване на мирните преговори в Лондон. Този път дори младите турци разбраха, че войната всъщност е изгубена за Османската империя, а страната се нуждае от почивка.
30 май беше подписан мирен договор. Според него почти всички територии, изгубени от Османската империя, с изключение на Албания, са прехвърлени в страните от Балканския съюз. Албания премина под контрола на великите сили (Италия и Австро-Унгария) и бъдещето й трябваше да бъде решено в близко бъдеще. Турция също загуби Крит, който премина към Гърция.
Също така, една от основните точки на Лондонския мирен договор е, че страните от Балканския съюз сами ще разделят завоюваните територии помежду си. Този въпрос е причината за многото конфликти и, в крайна сметка, за разделянето на Балканския съюз. Възможно е този въпрос да бъде приет с активното съдействие на Германия или Австро-Унгария, които не искаха да укрепят проруския балкански съюз.
Веднага след войната между вчерашните съюзници възникнаха първите спорове. И така, основният въпрос беше спорът относно разделението на Македония, която имаше възгледи както за Сърбия, така и за България и Гърция. Българското правителство мечтаеше за Велика България (което предизвика напрежение в отношенията с други страни от Балканския съюз), а в Сърбия, в резултат на победата, обществото беше значително радикализирано. Имаше и открит спор между България и Гърция по отношение на Солун и Тракия. С оглед на всички тези спорове положението беше такова, че България беше сама срещу всички свои бивши съюзници.
Активните дипломатически усилия на Германия и Австро-Унгария, които вдъхновиха сръбското правителство, че Сърбия има повече права за Македония, добавиха гориво към огъня. В същото време българското правителство обяви същото, но диаметрално противоположно. Само руските дипломати призоваха за дипломатическо решение на въпросите, но беше твърде късно: новият конфликт узрееше доста бързо и мирният договор в Лондон все още не беше подписан, тъй като на хоризонта вече се очертава Втората балканска война.
Юни 1913 г. се характеризира с разполагането и разполагането на войски на сръбско-българската граница. В този аспект Сърбия имаше редица предимства, тъй като голяма част от българските войски бяха прехвърлени от района Чаталджи, което отне време. Сръбските войски по време на Първата балканска война не действаха далеч, затова успяха да се концентрират по-рано.
В края на юни сръбските и българските войски влязоха в контакт и ситуацията стана критична. Русия направи последен опит да запази мира и свика преговори в Санкт Петербург. Тези преговори обаче не бяха осъдени да се сбъднат: на 29 юни България, без да обяви война, нападна Сърбия.
Нова война (юни-юли 1913 г.)
Българските войски започнаха офанзива срещу Македония от силите на 4-та армия. Първоначално те бяха успешни и успяха да смажат напредналите части на сърбите. Но тогава първата сръбска армия се придвижва към българите, които спират бързото настъпване на вражеските войски. През юли българската армия постепенно се "изтласква" от сръбската Македония.
Също на 29 юни Втората българска армия започна офанзива в посока на Солун, за да окупира града и да разгроми гръцката армия. Тук обаче българите, след първоначалния успех, очакваха поражение. Гръцката армия се опитва да обкръжи българската армия близо до град Килкис, но това само води до изтласкването му до границата. Българският опит за контраатака също завърши с неуспех и след поредица от поражения, 2-рата българска армия беше деморализирана и започна да се оттегля. Гръцките войски успяха да завземат редица селища в Македония и Тракия (Струмица, Кавала) и влязоха в контакт с третата сръбска армия.
България остана в конфликта и надеждите му за бърза победа не бяха оправдани. Правителството разбра, че има малък шанс за победа, но продължи да се бори с надеждата за умора на Сърбия и Гърция и най-приемливия мир. Въпреки това, трети страни не успяха да се възползват от тази трудна ситуация в страната.
Ролята на трудните отношения на България с Румъния, която отдавна претендира за Южна Добруджа, както и за Османската империя (по очевидни причини). Възползвайки се от факта, че България е влязла в тежки сражения, тези страни започнаха активни враждебни действия срещу нея. 12 юли 1913 г. турските войски преминаха границата с България в Тракия. На 14 юли румънските войски преминаха границата с България.
До 23 юли турската армия успя да завземе Одрин и да разгроми почти всички български войски в Тракия. Румъния не срещна съпротива поради факта, че всички български сили бяха концентрирани на сръбския и гръцкия фронт. Румънските войски се преместиха свободно в столицата на България - София.
Разбирайки цялата безнадеждност на по-нататъшната съпротива, на 29 юли 1913 г. българското правителство подписа примирие. Балканските войни свършиха.
Резултатите от войните и загубата на партиите
На 10 август 1913 г. в Букурещ бе подписан нов мирен договор. Според него България е загубила редица територии в Македония и Тракия, оставяйки след себе си само част от източна Тракия с град Кавала. Също така, териториите в Добруджа бяха отхвърлени в полза на Румъния. Сърбия е оттеглила всички македонски територии, отхвърлени от Турция в резултат на Лондонския мирен договор. Гърция осигури град Солун и остров Крит.
Также 29 сентября 1913 года между Болгарией и Турцией в Стамбуле был подписан отдельный мирный договор (так как Турция не являлась участницей Балканского союза). Он возвращал Турции часть Фракии с городом Адрианополь (Эдирне).
Точная оценка потерь стран отдельно во время Первой и Второй Балканских войн существенно затрудняется тем, что временной промежуток между этими конфликтами весьма мал. Именно поэтому чаще всего оперируют суммарными данными о потерях.
Так, потери Болгарии в ходе обеих войн составили примерно 185 тысяч человек убитыми, ранеными и умершими от ран. Сербский потери составили примерно 85 тысяч человек. Греция потеряла 50 тысяч человек убитыми, умершими от ран и болезней и ранеными. Черногорские потери были самыми маленькими и составили около 10,5 тысяч человек. Османская империя же понесла наибольшие потери - примерно 350 тысяч человек.
Столь высокие потери Болгарии и Османской империи объясняются тем, что обе эти страны в разных этапах конфликтов воевали против нескольких стран, уступая им численно. Также основная тяжесть боёв в Первую Балканскую войну также легла именно на Болгарию и Турцию, что и привело к их большим жертвам и, как следствие, большему их истощению.
Среди факторов, повлиявших на поражение Турции, а затем и Болгарии, следует указать:
- Неудачное сосредоточение войск Османской империи накануне Первой Балканской войны (связь между Западной армией и метрополией прервалась в первые недели конфликта);
- Амбициозные планы османского (а затем и болгарского) командования, которые были, по сути, неосуществимы;
- Война против нескольких стран в одиночку, что, при имевшихся и у Османской империи, и у Болгарии ресурсах было равносильно поражению;
- Напряжённые отношения с невоюющими соседями. Наиболее плачевным образом это проявилось для Болгарии в 1913 году.
В результате Балканских войн на Балканском полуострове появилась новая серьёзная сила - Сербия. Однако ряд проблем, связанных прежде всего с интересами великих держав в этом регионе, так и остался нерешённым. Именно эти проблемы и привели в конечном итоге к кризису, переросшему вскоре в Первую мировую войну. Таким образом, Балканские войны не сумели сгладить ситуацию в регионе, но и в конечном счёте лишь её усугубили.
